ЖИВОТЪТ КАКЪВТО Е

Българска история

ЗЕМЯТА НА БЪЛГАРИТЕ

България се намира в Югоизточна Европа, в центъра на Балканския полуостров. Тя граничи на север с Румъния, на запад с Югославия и Република Македония, на юг с Гърция и Турция и на изток с Черно море. Площта на България е 110 993,6 кв. км., а населението й - около 8,5 млн. души (1992 г.). С подобна територия в Европа е Португалия, в Азия - Йордания, в Африка - Либерия и Република Бенин, в Латинска Америка - Гватемала и Куба, в Северна Америка - щатът Охайо в САЩ.

В по-голямата си част земята на българите в днешните й граници е разположена между 41 и 44 градуса северна ширина. На приблизително еднаква ширина със столицата й София са Рим, Мадрид, Чикаго и Пекин. Климатът на страната е умерено континентален, като на юг често се чувства полъхът на Средиземноморието, на северозапад - на Централна Европа, а на североизток - на руските степи.

Пейзажът на България предизвиква спонтанната благодарност към Създателя.Той е пленително разнообразен - ниски, средни и високи планини, хълмове и плата, низини и равнини, котловини и проходи, долини и ливади, заливи и плажове. Планините Рила и Пирин са от алпийски тип. Тяхната височина надхвърля 2900 м. над морското равнище. Най-дълга е Стара планина, която разделя страната на две обособени части: северна и южна. Наричана още Балкана, тя е "кръстник" на целия полуостров. Горите, широколистни и иглолистни, са много на брой, но не стряскат с размерите си. Прочутата през Средновековието Велика българска гора (Magna silva bulgarica) е вече легенда. Реките са многочислени, но не особено дълги и пълноводни. Днес нито една от тях не е плавателна. Най-дългата река, протичаща изцяло на българска територия, е Искър - 368 км. Северната граница на страната е очертана от река Дунав. Чрез нея България се свързва с Молдавия, Украйна, Русия, Румъния, Сърбия, Хърватско, Унгария, Словакия, Австрия, Германия и системата на плавателните канали на цяла Европа. Крайморските, крайречните и планински езера и блата са малко на брой и имат скромни размери. Някои от тях са световно признати резервати. На Балканите най-големи са Охридското и Преспанските езера, които са тясно свързани с историята на България. Черноморските острови са с размерите на голям двор.

Подземните богатства са експлоатирани от времето на траките. Почвите са най-вече горски и черноземни. Благодарение на тях, както и на останалите географски и климатични условия, българската земя е със славата на благословена за земеделие още от класическата античност. Тук е култивирана лозата, това е един от центровете, където се формират зеленчукопроизводството и овощарството. Растителният свят е предимно европейски, обогатен чувствително от средиземноморските, кавказки, степни и малоазиатски влияния. Животинският свят е типичен за Европа. През България минават две от главните европейски "магистрали" на прелетните птици - Via Pontica (по брега на Черно море) и Via Aristotelis (по река Струма). Във флората и във фауната й има множество ендемити - видове, които не се срещат никъде другаде по света. Освен това в страната съществуват редица резервати - планини, езера, блата и др., които също представляват международен интерес.

ИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ХАНОВЕ

Предполага се, че този уникален за ранния европейски феодализъм документ е съставен при основателя на българската държава хан Аспарух (681-около 700 г.). Продължен по-късно докъм 767 г., той представя родословието на българските владетели, започвайки не особено основателно с хунския вожд Атила (Авитохол). Продължителността на неговото управление, както и това на наследника му Ерник, има явно легендарен характер.
Паметникът е бил съставен на гръцки език, с вметване на прабългарските (тюркски) названия на годините на възшествието им. Смята се, че летоброенето на прабългарите се е основавало на цикли от по 12 лунни години, всяка от които е носела името на някое животно, например "шегор" ("вол"), "дилом" ("змия") и т.н. "Именникът на българските ханове" е достигнал до нас в преводи на църковнославянски език от XVI в., в които са запазени прабългарските думи.

Първата генеалогия на българските владетели показва удивително чувство за династическа и етатична приемственост между старата прабългарска държава на Волга ("оттатък Дунава") и новото прабългаро-славянско княжество ("отсам Дунава"). Ето нейния текст:

АВИТОХОЛ живя 300 години. Родът му Дуло, а неговата година (на завземането на властта) дилом твирем.
ЕРНИК живя 150 години. Родът му Дуло, а неговата година дилом твирем.
ГОСТУН 2 години. Родът му Ерми, а годината му докс твирем.
КУРТ управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.
БЕЗМЕР 3 години, а родът му Дуло, а пък годината му шегор вечем.
Тези петима князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам Дунава Аспарух княз и досега.
АСПАРУХ княз 60 и една година (управлява). Родът му Дуло, а годината му верени алем.
ТЕРВЕЛ 21 години. Родът му Дуло, а неговата година текучитем твирем.
СЕВАР 15 години. Родът му Дуло, а неговата година тох алтом.
КОРМИСОШ 17 години. Родът му Вокил, а неговата година шегор твирем.
ВИНЕХ 7 години. Родът му Укил. А неговата година шегор алем.
ТЕЛЕЦ 3 години. Родът му Угаин, а неговата година сомор алтем.
УМОР (управлява) 40 дни. Родът му Укил, а годината дилом тутом.





--------------------------------------------------------------------------------

Турското робство - голямото зло за българите



През 1393 г. Османската империя е с векове назад от държавата ни


Ако робството не е зло, нищо не е зло.

Ейбрахам Линкълн


Проф. Минчо Семов

Всеки народ има в своята история тежки времена, в които е понасял страдания, изоставал е в своето развитие и се е оказвал зад гърба на напредващите. В други случаи се е стигало и до застой, безвремие. Най-тежкото, най-голямото зло за един народ е връщането назад от едно или друго стъпало на цивилизацията в едно или друго блато на варварството, в което волята на силата, волята на силния решава всичко. Това става, когато един народ, изостанал в своето цивилизационно развитие спрямо постигнатото от обществения и човешкия прогрес, завладее с военна сила далеч по-напреднал народ и
--------------------------------------------------------------------------------

унищожи неговата държава и общество

--------------------------------------------------------------------------------
Това е станало с българския народ от 1393 до 1878 г. То е нашето голямо зло, което ни връща с векове назад в историята ни. България на 712 години, Турция на 70-75. Към 20-те години на ХIV век Осман I създава на територията на Мала Азия държава с поданици, които се наричат османски турци. Първата й столица е Бурса (1326 г.). В годината на завладяването на Търново, а с него и на българската държава, османските турци имат държавност и религия на около 70-75 години. От 1326 г. от 1856 г. в продължение на 530 години тази държава постоянно воюва и може да се смята за напълно милитаризирана с развитие, в което абсолютен приоритет има войската и войната. Турската империя, наричана Османска по името на династията, е изостанала спрямо европейските държави: Англия, създадена в 829 година, с почти 500 г., Франция (843 г.) с повече от 480 г., с над 160 г. от Австрия, с около 640 г. от България, основана в 681 година. Първата значителна турска книга е издадена през 1330 г. Най-малко три века преди това България има Охридската, Преславската книжовна школа с три тома съчинения на Климент Охридски и "Историки" на Константин Преславски (894 г.), 10-томен труд "Студион" на Патриарх Евтимий, с писанията на Черноризец Храбър, на Константин Костенечки. В периода 1470-1478 г. султан Мехмед II Завоевател с кануннаме формира структурата на централната власт на империята, определя титлите, привилегиите и пълномощията на властниците включително на религията, представлявана от ходжата и мюфтията. В българската държава структурата на властта и начините на властване са уредени
http://www.standartnews.com/archive/200 ... /index.htm

--------------------------------------------------------------------------------

Събрано накратко колко знаменити били българските крале и царе

Паисий Хилендарски

Както се каза, в началото най-силен и знаменит бил крал Братоя. Той завзел Нишката, Скопската и и Охридската епархия от гърците и латините, изгонили ги от тая земя и от епархиите и населил тук българи. Поставил в град Охрид кралския престол и българската крепост, покорил гръцките кесари Константин Погонат и Юстиниан Втори и взимал много години данък от тях във времето на шестия вселенски събор.

Светият крал Тривелия се възцарил след крал Батоя. И той също бил благополучен, великодушен и мъдър, след това и свет и велик божи угодник. Тоя крал нападнал маджарите, покорил ги под своята власт и им наложил голям данък и тегоба заради ония българи, които били изгонили и угнетявали в началото, както казахме. Затова тоя свет крал, велик предводител и български светилник, наказал много аварите и маджарите. Бог го дарувал на българския народ за велика полза, както Мойсея на еврейския род и Константин на латините и гърците, така и него на българите. Той им създал и ги научил на царски и граждански съд и им уредил военния ред. В началото те съвсем не знаели това. В началото те съвсем не знаели това. Така после приел светото кръщение и просветил целия български народ със своето кръщение. И поради голямата ревност и усърдие, които имал към Христа бога, оставил престола и всяка мирска слава, възприел монашеския чин и смирение и завършил богоугодно своя живот. Показал на целия български народ със свето и богоугодно дело всеки образ и чин, и им показал царския и християнски чин, по-късно и монашеския чин. Но българите, отначало прости и неизкусни в писането, оставили без памет, служба и празник такъв велик български светилник, светия и блажения крал Тривелия. Не са сторили добре.

След това ще споменем трима свети и добродетелни царе: блажения Михаил, цар след Тривелия. Когато по едно време дунавските българи пак отстъпили от православието в езичеството, бог изпратил на българския народ тоя блажен цар Михаил, просветил го със свето кръщение, показал чудеса със светия кръст в неговата ръка и скоро чул неговата молитва, както се казва в началото. И тоя втори просветител на българския народ свършил своя свет и богоугоден живот в голям мир и благочестие, наречен Йоан-Михаил, праотец на всички български царе. Ония, които царували след него, поддържали неговото благочестие, били от неговото племе и род и се подписвали с неговата титла. В зографските грамоти го наричат: Йоан-Михаил, наш велик праотец между българските царе, не можем да пристъпим неговата заповед; което е изпърво заповядал, и ние го потвърждаваме. Така българските царе имали на велика почит тоя блажен цар Йоан-Михаил.

Тъй ще поменем блажения Давид, български цар. И той доброволно оставил престола и мирската слава, възприел смирения монашески чин и завършил свето и богоугодно своя живот. И мощите му били в град Охрид цели и нетленни.

Така и свети цар Владислав, или наречен Владимир, братанец на светия цар Давид, преживял в голяма добродетел и умрял мъченически за православна вяра и телесна чистота, както казахме по-преди. Гърците писали много несъгласно и в историята, и в неговото житие - или поради незнание, или скриват неговия род, че е бил български цар и от рода на българските царе.

Така и Асен, първият български цар, бил знаменит, славен и благополучен в битките, както се казва. Победил и разбил толкова хиляди арапи, покорил толкова земя от гръцкото царство и получил венец (корона) и царска титла. Преживял щастливо и спокойно много години на българския престол в град Охрид и починал в мир.

И вторият български цар Добрица бил славен и непобедим в битките. произхождал от дунавските страни, затова пренесъл българския престол от Охрид в Преслав, обградил Преслав със стени и поставил тук българския престол и крепост. Затова охридските българи го възневидели, понеже пренесъл престола от Охрид в своята дунавска страна, въстанали срещу него и го убили поради завист и несъгласие.

С какво бил знаменит цар Кардам? Понеже преди него четирима царе били неблагополучни и през тяхното време гърците за малко не покорили под своя власт българското царство, но тоя Кардам бил храбър и благополучен, имал много войни с гърците, разбил много техни войски и поробил много генерали. Гърците не могли по никакъв начин да го победят във война. Така за много години освободил българската земя от римскотонасилие и починал.

С какво бил знаменит цар Крун? Понеже и той бил много славен и благополучен във войните, отнел от гърците град София, Самоков, Филибе, Щип, Струмица, Едрене и заселил по тия земи българско население. Пленил много гърци и ги избил заради християнската им вяра. Бил езичник, но по божията воля вършел много пакости на гърците, убил цар Никифора, както се каза. Той най-напред съградил Търнова, три крепости между река Янтра, и тук поставил царския престол.

Защо бил знаменит Симеон Лабас? Понеже имал жестока и непрестанна война с гръцките царе и всякога ги побеждавал. Четири пъти ходил с войска в Цариград и пленил и изгорил много местности. През неговото царуване 35 години българите и гърците нямали никакъв мир. От това време между гърците и българите останала голяма вражда и порицание - и до днес. Така Симеон освобождавал със сила българската земя и починал, като се намирал на път.

Самоил, отначало благоговеен и благополучен цар, много години силно побеждавал латините и гърците, взел и завладял от тях много земя и преселил народите по различни страни, и бил славен и прочут по вселената. После поради убийство, задето избил царското семейство, бог го наказал, гърците го победили и сразили и ослепили неговата войска, както се рече по-преди за цар Самоил.

С какво бил най-много знаменит цар Асен Стари? Понеже сам бог го избрал, помазал и затвърдил на българския престол. Царството било съвършено пропаднало и опустошено от гръцката власт, на пак бог издигнал тоя цар Асен, в неговата ръка обновил българския скиптър и царството и покорил под него гръцките царе и кесари. И много години давали данък на тоя цар и на неговия син, както се казва по-преди за тоя благочестив цар на Асен стари.

Защо бил знаменит Йоан-Калиман? Понеже бил изкустен и благополучен на война, разбил много крале, ослепил Теодор Ласкар и покорил под своя власт много земя и градове. От всички български царе той владеел най-много земя. Преселил гърци в България, а българи - в гръцката земя, в гр. Драма. Тоя град се намира в Македония, истинският престолен град на Филип. В тоя град Драма и Серес, и Мелник, и Солун - от всички тия епархии изгонил гръцкото население и заселил българския народ. И досега в тия епархии живеят и се намрат българи. Разорил десет гръцки града от основи и покорил гърците, латините, сърбите, маджарите, арбанасите, двете Влахии. Завладял всички тия земи и народи и взимал данък от тях, както е написано в пролога и изографските грамоти. Не е имало друг български цар, подобен на тоя цар Йоан-Калиман по благополучие и царска слава.

С какво бил знаменит Константин Шишман? Понеже и той бил от рода на цар Асен и толкова бил хубав на лице и ръст, че от много страни дохождали хора да го видят, и поради големия му ръст го нарекли Шишман. Тоя цар имал много войни с гръцките царе, но никак не могли да го победят. Обаче той пленил много гръцка земя, двама гръцки царе му дали своите дъщери за жени, първо Теодора, след това Мария, както се каза по-преди, за да имат мир и любов с него.

Защо бил знаменит цар Александър? Понеже, когато сърбите убили неговия брат Михаил, нападнали българската земя и стигнали до Мрака и Радомир, завоювали България; така и гърците нападнали от Черно море българските градове и ги завоювали - тоя цар Александър имал малко войска, но с божия помощ надвил и победил всички. Излязъл с нова войска против сърбите, надвил ги и ги изгонил от България. После се обърнал срещу гръцкия цар с девет хиляди войска, гърците били 80 хиляди, но Александър ги победил с малко войска, освободил българската земя от много беди и владял мирно и разумно много години българското царство, както се казва по-преди за Александър.

Това са били знаменитите тринадесет български царе. Тук споменахме свети цар Давид и Йоан-Владимир. Заради техния свет и праведен живот ги споменахме тук. А другите - светият крал Тривелия и светият цар Йоан-Михаил - били свети в живота си и храбри и силни в царското си благополучие. Така и други девет царе били непобедими на война и в тежки и усилни времена по божия воля освобождавали своя български народ от голямо угнетение и пленение на други народи и царства.

Какво да кажем за останалите български царе? Някои от тях били неблагополучни и гърците ги побеждавали няколко пъти; някои пък доброволно се предавали нагърците, а други не били от царско племе и род, българите се вдигали срещу тях и ги прогонвали от престола. Убивали други поради някое несъгласие. Едни пък от българските царе обичали мира и имали голяма любов с гърците и други крале, живеели мирно и тихо, нямали никаква война, нито войска, както от началото тук за всички подред се писа. За някои царе се написа много накратко, като че са царували една година или по за малко време. Някои са царували много години, но накратко се написа. Можеше от гръцката история да се намери за много български царе по колко са царували, но не се намира за всички царе, затова не написахме техните години - кои по колко са царували.

Първа Българска държава

КАН АСПАРУХ

Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г. Има хипотеза за произход на рода Дуло от Средна Азия, от племенният съюз Дулу, обитаващ по това време степите на Седморечието (Джетису).

Нищо не е известно за живота на Аспарух до 671 г. Обстоятелството, че след разгрома на Велика България значителна част от населението го последва в похода на запад подсказва за достатъчния авторитет, който той е имал сред българите към този момент.

Дейност 671 - 680

През 671 г. Велика България е разгромена от Хазарския каганат. Една част от населението (предимно от племената кутригури и оногундури), наброяваща общо към 120-150 хил. души, начело с Аспарух се оттегля на запад от основната територия на Велика България, отвъд р. Днепър. Трябва да се има предвид, че до 671г. в териториите на Велика България влизали всички земи между р. Днепър и Карпатите. Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток, Аспарух разполага центъра на владенията си при устието на р. Дунав. В периода 671-680 владенията на България включват земите от р. Днепър – на изток, до Карпатите – на запад (днешна Югоизточна Украйна и Молдова) и части от днешно Влашко, които части били завладени от Аспарух след 671г.

През този период българите започват ежегодни набези в територията отвъд р. Дунав, както в Мизия, намираща се под контрола на славянските племена, така и в Тракия, владение на Византия. Особенно голям поход е извършен през 679 г., когато българските войски достигат чак до Адрианопол (Одрин), където са разгромени от византийските.

Обстоятелството, че българите преместват центъра на държавата си до р. Дунав и честите и войнствени набези отвъд нея предизвиква тревога в Цариград, където считали териториите до Дунав за исконно византийски, само временно извън контрола на централното правителство. Това обстоятелство, както и тревогата от евентуално подчинение и включване на дунавските славяни в българската държава (преди да се преселят през 600-610 г. отвъд Дунава те били поданици на аварския каган и в този смисъл имало традиции за такива обединения, а освен това била налице и тенденция българските войски трайно да се задържат в Добруджа) провокира и похода на император Константин ІV Погонат срещу българите през 680 г.

Войната 679 - 681

Реално тази война започвa още през 672 г., с нападенията на българите, но до 679 г. се води предимно едностранно, тъй като Византия е ангажирана с тежкия конфликт с Арабският халифат, достигнал върха си с обсадата на Цариград между 674 и 678. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин ІV да насочи вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха. Първото действие е категоричният разгром на българската армия при Адрианопол през 679г., с което заплахата за Тракия е отстранена. Впоследствие императорът решава да пренесе действията на север, срещу центъра на българската държава – областта Онгъл, отвъд устието на р. Дунав.

През пролетта на 680 г. ок. 40 хил. византийска армия се придвижва по суша и море до делтата на Дунав и подлага на обсада българската армия в землената цитадела, издигната северно от реката. Отдалечеността и откъснатостта на театъра на военните действия (византийските армии не били минавали Дунава от времето на император Маврикий, преди 80 години, а Мизия била заселена вече с враждебни славяни), трудното снабдяване на армията, постоянните атаки на българските конни отряди и невъзможността да бъде щурмувано укреплението поради нестабилния блатист терен скоро дава да се разбере погрешността на избраната стратегия за похода. Отпътуването на императора за Месемврия, под предлог "лечение от подагра", понижава бойния дух допълнително. В тази обстановка българската армия атакува византийската и й нанася пълно поражение.

През лятото и есента на 680 г. българската армия нахлува и опустошава Тракия, като в късната есен отново разгромява противопоставилата й се византийска войска. Развоят на събитията принуждава визнатийското правителство да поиска мир.

През 681 г. е сключен и мирният договор. С него Византия отстъпва на България областта Мизия (до р. Искър и без гр. Одесос) (това всъщност било формално, тъй като византийската власт над тези земи била несъществуваща), а България се съгласява да прекрати набезите си отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни.

Дейност 681 - 701

След 681 България води активна външнополитическа и военна дейност практически по всички стратегически направления.

На юг – договорът от 681 г. изглежда не възпира българските армии от по-нататъшни нахлувания и грабежи във византийска Тракия, действия, впрочем, съвсем характерни за номадските конни народи тогава. Източниците свидетелстват и за едно по-значително навлизане през 688 г., когато българските войски нападат византийските при устието на р. Марица, при връщането им от поход в Южна Македония (походът на Юстиниан ІІ срещу македонските славяни). Сведенията са противоречиви за изхода от сражението, но доколкото Византия успява да пресели значителни славянски маси в Мала Азия, каквато е била целта на нейните действия, то може да се приеме, че сражението е било неуспешно за българите.

Други източници обаче сочат инициативата у Византия, в опит за реванш за 680 г. и независимо от похода слещу македонските славяни. Според тях, военните действия започват през 688–689 и първоначално щастието е на византийска страна, но на връщане Юстиниановите войски са издебнати от българите някъде в Тракия и претърпяват тежко поражение. Впрочем, конфликтът няма трайни последици за нито една от страните.

На запад – източниците сочат, че земите на Влашко са били спорни между българи и авари още от времето на Кубрат. Териториите на запад от р. Олт са били под аварска власт и след 681г. Същото е в сила и за земите на запад от р. Искър, южно от Дунава. Известен е конфликт между България и Аварския каганат през 691-693. Макар изходът от него да е неясен, несъмненото присъствие в територията на България занапред на горепосочените земи подсказва за успешният му за България изход.

На север – от тази посока, откъм Хазарския каганат, идва през този период главната заплаха за българската териториална цялост. Няма съмнение, че отстояването на границата по р. Днепър е била най-важната външнополитическа задача за Аспарух. За значителната опасност свидетелстват и големият брой отбранителни валове, изградени в Добруджа и Влашко против заплахата от север. Тези валове подсказват и за дълбочината на хазарските нахлувания – чак до Средна Добруджа. Най-вероятно е военните действия между двете държави да са били непрекъснати през целият период. Спасително обстоятелство за България, противопоставена на много по-силния противник, е бил натискът откъм юг срещу Хазария от страна на арабите, който е сковавал основните им сили. Въпреки това, в отделни моменти несъмнено е имало и значителни настъпления на запад, обуславящи и личното участие на Аспарух във военните действия. При една от битките той намира и смъртта си, през 701 г., при праговете на р. Днепър. Гробът му е намерен на брега на река Днепър до село Вознесенка (сега в Украйна). Един от надписите на гроба с рунически знаци гласи: "Небесен победител".

Първа българска държава
http://vbox7.com/play:61a065e6

1885 г.
По време на Сръбско-българската война сръбската армия обкръжава Видин. Сръбско-българската война (1885 г.) е война между Сърбия и България, предизвикана от завоевателните стремежи на сръбските управляващи среди за териториално разширение на изток за сметка на българските земи. Формален повод за избухването на Сръбско-българската война е недоволството на Сърбия от Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.), с което според нея се нарушава "равновесието" на Балканския полуостров, установено от Берлинския конгрес (1878 г.). Не малка роля за предизвикване на военния конфликт между двете съседни страни изиграва и Австро-Унгария. Тя открито тласка Сърбия към война с България, за да може чрез изтощаването на двете малки държави да улесни своите грабителски цели на Балканите.

Българското правителство полага усилия, за да бъде избегнато военното сблъскване със Сърбия. То дори изпраща и своя специална делегация в Белград, за да убеждава крал Милан и неговото правителство в безсмислието на готвената военна авантюра срещу България. Крал Милан обаче се оказва непреклонен. След като получава обещаните му от Виена 250 млн. динара помощ, той заповядва на сръбската армия да навлезе в пределите на България. Войната започва на 14 ноември (2 ноември стар стил). Сръбското правителство разполага с 60-хиляден военен контингент и 500 оръдия. До започването на войната двете части на България – Княжество България и Източна Румелия, мобилизират общо 108 000 души, в което число влизат и 14 000 опълченци от източнорумелийската милиция и няколко хиляди доброволци.

Следователно България разполага с по-многобройна армия от своята съседка. Но очаквайки враждебна реакция от страна на Османската империя спрямо извършеното съединение на двете български области, нейните главни въоръжени сили са съсредоточени на източната й граница. За тяхното прехвърляне на западната граница при тогавашното състояние на транспортните средства са необходими най-малко 5-6 дни. Освен това тя не може да оголи и своята южна граница. За нейната охрана се оставя специална войскова част в състав от 35 000 души. Не е без значение и фактът, че непосредствено след Съединението по заповед на Петербург от редовете на българската армия се изтеглят всички руски офицери, което я лишава от необходимия й команден кадър. В резултат на всичко това, макар и по-малочислена, сръбската армия има значителни преимущества пред българската. В първите няколко дни на войната сръбските войски бързо навлизат в българската територия. Срещу тях действат незначителни български части, които обаче се съпротивляват упорито и не позволяват на неприятеля да премине линията Драгоман – Сливница.

След съсредоточаването на българските главни военни сили започват ожесточени боеве в района на Сливница. След тридневни сражения, състояли се от 17 до 19 ноември (5-7 ноември по стар стил) сръбските войски са разбити и се принуждават да отстъпят назад. Победата на българските войски при Сливница решава изхода на войната в полза на България. Голяма заслуга за тази победа имат подполковник Данаил Николаев, командващ Източния корпус, майор Аврам Гуджев, командващ Западния корпус, и други български военачалници. В следващите дни сръбските войски започват да понасят поражения и на другите военни сектори – при Драгоман, Цариброд и др. Изключителна храброст проявяват и защитниците на Видинската крепост. Под командването на капитан Ат. Узунов те не допускат нейното завземане от противниковите войски. След пораженията при Сливница, Драгоман, Цариброд и други миражът на крал Милан за една лека разходка до София не само че рухва, но той се вижда и принуден да отправи тревожен апел до правителствата на западните велики сили да се намесят незабавно и спрат настъплението на българите в пределите на неговата страна. В същото време сръбският владетел заповядва на своите войски да отбраняват Пирот. След двудневни ожесточени боеве, състояли се на 26 и 26 ноември (14 и 15 ноември стар стил) те обаче са разгромени от българските войскови части и се принуждават да отстъпят на запад по посока на Ниш. Сръбската армия не е в състояние повече да се сражава, а Сърбия се вижда изправена пред военен погром.
Тогава в нейна помощ се явява Австро-Унгария. По нареждане на нейното правителство на 28 ноември (16 ноември стар стил) австро-унгарският пълномощен министър в Белград, граф Р. Кевенхюлер-Меч, пристига в Главната квартира на българската армия и настоява категорично да се прекрати нейното по-нататъшно настъпление, като заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта. Освен това той заплашва княз Александър I Батенберг, че с навлизането на австро-унгарската армия в Сърбия ще се даде повод на Русия да окупира България и да го свали от престола. Тази дипломатическа уловка дава резултат и князът заповядва да се преустанови настъплението на българската армия в Сърбия. Преговорите за примирие със Сърбия приключват на 19 декември (7 декември стар стил). Неговите клаузи се изработват във Виена от специално натоварена европейска комисия, включваща военните аташета на Великите сили. В последвалите преговори за изготвяне на мирния договор взема участие и представител на Османската империя, която по силата на Берлинския договор (1878 г.) се счита за сюзерен на Княжество България. Мирният договор между България и Сърбия се подписва на 3 март (19 февруари стар стил) 1886 г. (Букурещки мирен договор). Победата на България в Сръбско-българската война (1885 г.) изиграва изключително важна роля за укрепване на международното й положение и за признаването на акта на Съединението (Българо-турска спогодба от 1886 г.).

Заедно с това тя нанася силен удар върху авторитета на сръбския крал Милан и става една от причините за последвалата му скорошна абдикация от сръбския престол. Букурещкият мирен договор (1886 г.) е договор, сключен на 3 март (19 февруари стар стил) между България и Сърбия след приключването на Сръбско-българската война (1885 г.). Освен от представителите на двете страни договорът се подписва и от страна на Османската империя в качеството й на сюзерен на Княжество България. Състои се от един член: "Възстановява се мирът между Сръбското кралство и Българското княжество...". Значението на Букурещкият мирен договор (1886 г.) се състои в това, че се явява официален акт, с който се прави първата стъпка за международно признаване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.). Българо-турската спогодба (1886 г.) е дипломатически акт, чрез който се постига международно признаване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.). Изработва се от българския министър на външните работи и изповеданията Ил. Цанов и турския велик везир Кямил паша. Отказът на Русия да признае акта на Съединението става причина за свикване на Цариградската посланическа конференция (1885-1886 г.), която с известно прекъсване заседава в столицата на Османската империя от края на октомври 1885 г. до началото на април 1886 г.

Въпреки натиска на английския представител конференцията отказва да приеме искането на Високата порта и на 17 април (5 април стар стил) 1886 г. тя се заставя да подпише изработения вече проект за Българо-турската спогодба. След нея подписи слагат и представителите на Великите сили, участвали в Цариградската посланическа конференция. Спогодбата се подписва и от българския външен министър. По силата на този акт се потвърждава чл. 17-ти от Берлинския договор (1878 г.), по силата на който управлението на Източна Румелия се поверява на българския княз. Като своеобразна компенсация на Османската империя й се признава включването на 20-ина села от Родопската област, населени с мюсюлманско население, които тя успява да завладее по време на Родопския метеж (1878 г.). Останалите текстове на Берлинския договор по отношение на Източна Румелия остават непокътнати. Тъй като спогодбата се подписва в султанския дворец Топхане, тя получава известност още и като Топханенски акт.

КАН ТЕРВЕЛ

Хан Тервел (или кан Тервел) се смята за втория владетел на България.Според Именника на българските ханове, той е син на хан Аспарух и управлява 21 години. Вероятни години на управление са 700-721 г.

Съюзът с Юстиниан II

През 705 г. Юстиниан II Ринотмет, императорът с отрязания нос, бяга от заточение в Херсон, намиращ се на Кримския полуостров, и след много перипетии се озовава при Тервел. Двамата сключват сделка - Юстиниан с помощта на 15 000 българи стига до Константинопол и след преврат си връща короната.

Тервел получил областта Загоре(още - Загора), луксозни дарове (според легендата, Юстиниан накарал Тервел да забие копието си в земята и да опре на него щита си. После византийцити насипвали върху тях злато и скъпоценности докато ги покрили изцяло) и титлата кесар. Тази титла, втора в империята и запазена за престолонаследника, направила българския владетел практически равен на василевса в очите на ромеите, което влошило и без това незавидния престиж на императора. Никога дотогава ,а и никога след това тази титла не била давана на чужденец, а и по този начин хан Тервел вече получил правата на легитимен владетел над територии, които доскоро били собственост на Византийската империя.

Изглежда Юстиниан допуснал този пропуск в имперската доктрина, притиснат от обстоятелствата. Когато се почуствал сигурен на престола той организирал поход срещу българите, но бил разбит през 708 г. край Анхиало (днес се нарича Поморие).

След убийството на Юстиниан през 711 г. Тервел продължил да се намесва в работите на Империята, под предлог че отмъщава за съюзника си. През 716 г. сключил мирен договор с новия император . Договорът съдържал и търговски клаузи.

По времето на хан Тервел е създаден барелефът Мадарски конник в чест на победите на Тервел над Византия.

Войната с арабите през 717-718г.

На 25 март 717 г. за византийски император е коронясан Лъв III, поставил началото на Сирийската династия. През лятото на същата година Маслама, брат на халифа Сюлейман преминал Дарданелите и блокирал по суша Костантинопол със 180 хилядна армия. Флотът на арабския пълководец бил също огромен - според арабски източници наброявал 2500 кораба.

Египетски моряци-християни дезертирали от арабския флот и дали ценна информация на Лъв III за тактиката и намеренията на Маслама. С помощта на гръцки огън императорът разгромил вражеския флот.

През 718 г. Тервел изпратил армията си на помощ на Императора. Тежката зима, гладът и епидемиите били пагубни за обсаждащите по суша. Когато българите избили 30 000 араби край стените на византийската столица, войната приключила.

Блокадата по море била снета на 15 август 718 г., точно една година след началото на обсадата. При оттеглянето си оределият арабски флот бил сполетян от буря и само 5 кораба се добрали до Сирия. Арабските летописци оценяват загиналите по време на похода на около 500 000 души.

Победата на коалицията, ръководена от Лъв III (освен Византия и България тя включвала хазари, арменци и другите кавказки народи) над армиите на Халифата спряла исляма на източната граница на Мала Азия за около 6 века.

КАН КОРМЕСИЙ



Кормесий е български владетел управлявал България в периода от 721 до 738 година. Той е третия по ред български владетел в Именника на българските канове. В Именника е отбелязано само, че е управлявал в продължение на 38 години и че произхожда от рода Дуло. Името „Кормесий“ се среща по повод мирния договор през 716 година. От бележки на Византийските хронисти се вижда, че от българска страна договорът е бил подписан от Кормесий, въпреки че по това време начело на България е стоял хан Тервел, затова някои учени твърдят че Кормесий и Тервел са били съуправници. Името на Кормесий стои сред надписите около Мадарския конник. От липсата на повече сведения за него се смята че той е поддържал мирни взаимоотношения с Византия.